Приказка свърши. (Непростимо)
Все още се присещам за онази сутрин,
а сякаш беше преди сто лета́...
Тогава порив ми дойде отвътре -
да ти напиша няколко слова.
Докато болката лежерно дремеше.
Тъгата ми по навик бе разсеяна.
Клишето, че - лекува времето
покой ми даде да те изживея...
Премислях те. Със мъжката си логика,
която я пометоха стихиите
на страстите и мойто слабоволие,
и цялата събрана в теб, магия!
И аз реших! Отварям си сърцето
да стигнеш в дъното на моето обичане.
Да те обгърна, като вечност със ръцете си
и вече да не бъда сам и ничий...
Но тази приказка внезапно свърши.
Прободе ме кинжална интуиция,
че краят винаги един и същ е,
като във най-очаквана традиция.
Ала се борих много дълго. Неуморно.
Ругаех и обиждах си съдбата.
Душата ми превърна се в оловна.
Кръвта ми - във пресъхваща река.
И как сега да те повикам с думи,
онези същите, в които вярвах?
Когато само в спомена сме влюбени
и все страхливо се надяваме...
Не мога да те скрия във сълза,
ни в срещите с повърхностните хора
или да те заключа в самота,
в която за любов от мен да молиш...
И този сторен грях ще надживеем.
Насила и по навик ще търпим.
Любов такава щом я пропилеем,
не можем и до гроб да си простим!
©тихопат.
Данаил Антонов
14.07.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
