Приказка за дълбините
„Чук,чук,чук...Ела ти тук,
под водното стъкло,
на вир дълбок
под сенките на плачещи върби.
Ще бъдем с теб приятели,
другари най-добри.
Но чуй ме ти!
Не идвай с чук, да няма „пук „
и да сме двама без лодка и гребло...
Че страшно е навън, уви,
светът е черно зло.
„Чук,чук,чук!“ Самотник-дух
наблюдава от замръзнал вир.
В стъклен лед се отразява,
през нишки дим, небесна шир.
И в очи с покривало
от дъждовна роса -
тишина. И мълчим.
Образи стъклени
в Света заискряват.
Жадни очи
за въздушни дихания,
прекрояват лъчи,
но замръзват в стенания.
Самотата боли.
И бодили стърчат
от стебла на красиви цветя.
Тази душа има нужда
от хиляди ласки.
Стаени някъде там
водопади мълчат
и не пеят кристалните пръски.
Не веднъж, вихър луд,
разлюлявал, дълбал е водата,
на душевния мир
е нанасял вредата...
И сърце, цял корал,
е обрасъл по дъното.
Бистър ум не видял
на човешкото лошото..
И превърнал се в дим.
зад завеси дебели,
е покрил своя мир,
без да губи,
но и без да печели.
На Света няма друг,
по-беден,нещастен
от скрития под скреж воден дух.
Той бленува крила,
но най-мижаво нещо,
е за него това,
да родиш се крилат
и в човешка одежда.
А под лед, топлина не вирее
и душевна искра в скреж
не вилнее.Тишина. Самота.
Топлината я няма.
И студено е пак.
Скреж се сипе
по кървящата рана.
Но без смелост, уви,
няма как да усетиш,
как разперват криле
и душите политат.
Как краката болят,
но не спират по пътя,
как умират мечти,
но и други поникват.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© И.К. Всички права запазени
