Приказка за Еньо

Някога във древни времена

в една балканска мъничка страна

живял с родителите си добри

единствен син, обичан и любим

Синеок с очи, като езера

русокос с коси копринена свила

От Бога надарен с красота

растял обичан и във доброта

Всеки божи ден в тъмни зори

със своето стадо  поемал

към тучни пасища и пенливи води

То не било многобройно-

пет овчици с руно богато,

малко магаренце инато

и две игриви козлета рогати

Еньо се казвал тоз момък млад

грижовен пастир от сутрин до здрач

Подсигурявал им  паша богата,

а в жегите горския хлад

Познавал наоколо скали и  ливади,

къпел се в бистри потоци и водопади

Радвал се на всяка тревичка и цвете

благодарен от щедростта на боговете.

Веднъж както вървял в утринта

подвиквайки на овчица една,

пред него открила се чудно-неповторима

гледка,  рисувана от художник картина.

Сред ароматни и чудни треви

до поточе пенливо със звънливи води,

самодиви плискали своите нозе,

невъзмутими се радвали от сърце

А сред тях най- прекрасна  била

с дълга до петите коса,

като гълъбица трептяща

Девица нежна с неземна красота.

Влюбил се в същия миг

нашият  момък, по природа свенлив

И захласнат от таз красота

бил забелязан от нейна сестра

Щом решили да се скрият в бяг

Еньо своята любима   обгърнал без страх

Подарил ѝ венец със цветя

с дъх на билки и  здравец, набран в утринта.

„Зова се  Вида“  прошепнала  тя

„Благодаря ти за тези прекрасни цветя!

Ще те чакам утре заранта

до потока, накрай гъстата гора!“

И изгубили се всички самодиви

като сутрешна вълшебна мараня

Момъкът приседнал  омагьосан

без глас, без мисъл, загубил си ума.

Тази нощ била най-дългата за него

ни сън, ни дрямка, чакал с трепет утринта

Щом първите петли пропели

хукнал той към дивата гора

Достигнал извора пенлив преди зора да зазори

и сенки шии да проточат облизани от слънчеви лъчи

Зачакал...., а сърцето ще изскочи вълнуващо се като океан

Любимата със име Вида  очаквал пак да зърне,

целият изгарящ в плам .

Но, слънцето изгряло, настъпил ясен ден,

а влюбеният момък останал съкрушен.

Полегнал на тревата  и засънувал чуден сън

Как песен от гората се лей  с прекрасен звън

„Спреш ли сред тревите, погалиш ли цветята

Знай, че аз във тях съм  превърната в роса

Повярвай в чудесата на планината и гората

с невинната ни обич ще ни свързва тя“

От този ден, разказват, та до днешен ден,

броди из горите  Еньо, от самодивска хубост запленен.

Води го смехът ѝ и магичната любов

в несвяст до днеска броди и търси я  в безслов.