След водопадите на моите коси

ми обещаваше да бъдеш

принц през юли -

единствен, най-неповторим

и лудо влюбен в смуглите ми скули.

По тях извиваше се черен път

от пламък на коси и вечер.

И ти изгуби се преди да разбереш,

че близкото понякога е най-далече.

Ръка не ти подадох и не спрях

да поговоря с крачките ти бързи.

Надявах се да чуеш моя глас

през облаци лудешки смях и сълзи,

в които предизвиквах на двубой

честта на мъжките ти думи сладки.

Те бяха мед и слънце, и небе.

В тях имаше любов поне

за три живота още занапред.

Аз усъмних се в твоето сърце -

от океана по-дълбоко.

Не те дочаках, тръгнах в полунощ

и скулите ми бързо опустяха.

След водопадите на моите коси

ти имаше най-дългото отсъствие.

От юли само сянката стърчи,

от принца – две-три рани незараснали

останаха, за да заспивам със вината си.