Надежда нямам Силата отгоре
да се намеси в моите дела
и нямам сили вече да се боря
със всичките несгоди на света.
Не мога да преглъщам мълчаливо,
но нямам смелост глас да извися,
тъй цял живот спотайвам се страхливо
и неспасяемото искам да спася...
Заставам все сама на кръстопътя,
лицето-камък, а на ум крещя,
стоя и чакам- някой да упъти
обърканата ми, залутана душа.
И сякаш че за мен несправедливо
отсъжда непреклонната Съдба,
и всичко, що предлага, е горчиво-
не я затрогва никаква молба.
Оплитат ме неясни страхове
и винаги със свойта съвест споря-
дали пък не изкупвам грехове,
които някога ми предстои да сторя?
Дали не ме наказват отсега
за бъдещето, толкова неясно,
с изписана на моята ръка
присъда, изразена безпристрастно?
Прочетох я, но не по свойта длан,
а в необятния, притихнал небосвод,
записана в Неведомия план:
осъдена условно- на живот!
© Ангелина Трифонова Всички права запазени