Как по-добре да сложа край
на нещо безначално, стогодишно,
освен да ти призная истини
и да те завия в прозаичност.

От сто години пазя тайната,
че няма ден в който да не мисля,
че паяжините във всичките ми стаи
са изтъкани само от обичане.

Че съм мълчала на стотици други,
когато са ми правили вселени
и бездиханно с празен поглед
халюцинирах, че са тебе.

Че милиони пъти съм превъртала моментите,
в които си държал ръцете ми,
че повярвах в чудеса и митове
когато се обърка да се върнеш за секунда в безвремието.

Така. Реших го. 
Ето ти от мен тепсия.
Обичам те. Не знаеше ли? Колко смешно!
С тези думи хората започват приказки.
Обичам те.
За повече не стигат листите.