Призвание
На рамото си носеше щурецът
пропукана от смях и плач гъдулка,
във вехта шарена торба - писеца
на бард. Под излинялата качулка
горчивата усмивка благородна
и двете бръчки отстрани за сладост,
под ризата си – пролет пълноводна –
душата на глухарче. Наметало
от копринена тафта – листенца мак –
покриваше го в нощите дъждовни.
И куплетите, които няма как –
ако ги чуеш – да не ги запомниш.
Тревата диша окосено жълто,
в което януари къта корен.
И подир зимния навей покълват
незабравими сладкогласни строфи.
Вселенска лудост бие сетивата,
дъждът пресича пчелното роене.
Самотник – бардът – се родее с вятър,
а птицата в зениците му стене
за полет към небета непознати,
за пролет, по която се тъгува.
И той – по-близък от добър приятел,
копае късове душевна руда.
В забоите на тъмните ни тайни
горчилката на пластове откъртва –
оголена до нерв и непозната
сакралност, без която ще сме мъртви.
Щурец стани в най-трудните минути,
плачи, попей – сълзите нотописват
белкантото на всяка нова утрин,
с което ябълки и мак разлистват.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
