Още помня момента,
когато пред мен стоеше —
едно сълзливо дете,
търсещо утеха в моите ръце.

Сега това дете го няма.
На негово място седи
целеустремена личност —
с поглед, чужд на миналото,
усмивка, която вече не познавам,
и душа, променена до неузнаваемост.

Видях я… Познах я,
но не беше тя.
Горд съм, но на каква цена?
Щастлив съм, но и тъгувам.
Усмихвайки се, тихо плача.

Трябва да преминем по този мост —
несигурен, осеян с капани,
но ако не преминем,
сме обречени да се лутаме
в затвора на собствените си мечти.

Не мога… Трудно е.
Мисля, че мога,
но не искам.
Колебая се —
правилно ли е?
Мога ли да пренебрегна този зов?
Или трябва да го направя?