Дали се случи вчера онова, което ме гори при мисълта,
или бе друга нечия съдба, оплетена във спомени и празнота.
Човешкият живот е пясъчен часовник, искрящ и слънчев лекичко отронва,
секундите се нижат, без да спрат, поглеждайки назад, си спомням оня кръговрат.

Кръговратът е без край и без начало, прилича той на огледало в огледало,
улавят се проблясъци и мънички парченца стъкълца,

от туй, което някога и някъде били сме във вечността.
Редят се радостни моменти в младостта и времето изтича бавно и с красота,
приятелства, семейства и игра се сменят ден след ден в бяла слепота.

И някъде по пътя без вина, превърнахме се във  вехнещи цветя.
Цветът загуби се и олиня, приятелствата бавничко зачезнаха в нощта,
цветята спряха да цъфтят, а пролетта загуби свойта доброта.
Останали са само сенки от някогашни приказни сияйни времена...

Сега сме просто силуети, крачещи в мъгла, живеещи от спомена за някога,
но „някога“ живее само в наш‘те сънища, отминали са вече даже те, превърнати са в сметища.
Сметища на онова, което сме били, а времето без жалост и без милост изцеди...
И питам се дали това е „Тя“ - смъртта, живееща заедно с нас и чрез плътта?...