Проглеждане в Поморие
Едва ли времето ще ни погуби,
щом още с обич бесовете гоним -
видях как моят брат-поет се влюби
и светеше с лице като икона.
Видях очи - от мъката по-черни,
как пламнаха като стърнище сухо.
И чух, под песен гларусно-вечерна,
на плочника как всяка болка рухна.
Видях две мравки своя свят да сричат
в тревата до зърна като комети.
Морето не е повод да обичаш,
но с дарбата да влюбва всеки трети.
Морето е око от сол и пяна,
с годините събрало сЪлзи кротки.
И ти, човече, с мисъл разпиляна
гребеш прегърбен цял живот от лодката.
Очите тази синя шир побраха -
след този град не са ми нужни лещи...
Поморие с крило на чайка маха
и шепне ми: здравей, до нови срещи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
