Проглеждане в Поморие
Едва ли времето ще ни погуби,
щом още с обич бесовете гоним -
видях как моят брат-поет се влюби
и светеше с лице като икона.
Видях очи - от мъката по-черни,
как пламнаха като стърнище сухо.
И чух, под песен гларусно-вечерна,
на плочника как всяка болка рухна.
Видях две мравки своя свят да сричат
в тревата до зърна като комети.
Морето не е повод да обичаш,
но с дарбата да влюбва всеки трети.
Морето е око от сол и пяна,
с годините събрало сЪлзи кротки.
И ти, човече, с мисъл разпиляна
гребеш прегърбен цял живот от лодката.
Очите тази синя шир побраха -
след този град не са ми нужни лещи...
Поморие с крило на чайка маха
и шепне ми: здравей, до нови срещи.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ще се престраша и аз да коментирам и да дам съвет:
Хубаво е цялото стихотворение, но си харесах най- вече втория куплет!
Защо не се помирите с Мисана, та да може човек спокойно да ви чете?
Митко, знам, че си добър човек, разбрах го!
-
Оставил във Поморие очите,
там нейде до морето поетично,
във шепи скрил душата и сърцето
ще чакаш да се влюбиш в нова среща! -
Когато сушата с морето се сбогува
тя винаги си грабва раковина
Пристанище с размери на обувка
оставя белези по пясъчните истини...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
и светеше с лице като икона" - страхотно е!