Прости ми опита за блед портрет
Смехът ти, годеник на тишината е.
Навярно влюбена в звънливия рефрен,
тя спуска своята ревнива необятност,
подобно пластове небесен, мек сатен;
покрива глъчката на птиците кресливи,
мигрирали в поредния дарен ми ден.
Замират звуците под нежното насилие...
Но не и в мен. Но не и в мен!
Денят, когато стихнал е на залезния праг,
тогава и в тъмата, плеяда от звезди
изгрява неизменно - като маячна диря
пред най-красивите ми, шеметни мечти,
и аз политам с тях, докосвайки Всемира,
обгърнат от омая, къпещ се в лъчи...
Губя се... Намираш ме. Пътят е едничък:
През твоите очи. През твоите очи!
Как бих могъл да устоя и на косите ти!
Атлазно чудо със сандалово ухание.
Едва ли трепетната длан ще се насити
да пие нежното им, изгревно сияние...
и ако с връхчета на пръстите немирни
докосна струнки сребърни, а те свенливо,
с тъга изхлипат в нисичка октава...
Не се срамувай от среброто, Мила!
Харесвам те. Обичам те, Такава!
02.02.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
