Пръснати детски мечти...
Виждам те... на прага стоиш,
в мрака свел глава мълчиш...
Не продумваш дума дори,
а само ме гледаш...
а аз в сълзите се оглеждам...
Не си ли ти момчето,
момчето, с което по поляните тичах,
което ми береше цветя...
Момчето, което безсилно обичах
и той на мен отвръщаше с това...
С тебе ли бяхме щастливи,
много млади, луди глави,
безкрайно игриви.
Вчера ли те казах „Обичам те",
а днес - УВИ!!!
Пръснаха се детските мечти...
.....
Спрях да правя планове за утре,
спрях да гледам бели рокли...
Спрях да се усмихвам и съм болка,
откакто си отидох, все очите ми са мокри...
Опитвах не с един да те сменя,
но сърцето все крещи...
„Моля те, не ме насилвай,
върни ме там... при него ме върни...
нека спре да ме боли"
Но сърцето, то не знае,
че разума си слушам...
В златна клетка го затварям,
а пред него уж се вричам...
Прости, сърце, че те убивам,
а мъко, ти ме забрави...
Различни са мойте друми,
а вие си плачете, очи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Георгиева Всички права запазени
