Пълнолудие
Ти спътницо, отново нас ориса
със мисли будни, със въпроси тежки
и вместо от съня да бъда слисан,
във теб се взирам, търся свои грешки.
Блестиш високо и нощта огряваш,
от твоята прегръдка сме пленени.
Защо съня ни, кръгла, пак смущаваш?
Превръщаш ни във диви, разярени.
Напрягаш ме и аз неволно чувствам
Вина човешка – трябва да призная,
щом пълна светиш, аз безмълвно буйствам,
до изповед доведе ме накрая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
