Път към душата
Някой някъде беше го казал отдавна –
към душата ми път или улица няма;
всеки път предпочита да крачи по равното,
а върхът и просторът напред са измама.
Пътят лази по стръмното мудно и плахо,
долу в ниското пътят се влачи лениво,
пътят ражда пътеки до праг и до стряха,
а душата е устрем.
Душата е жива.
Някой беше го писал, аз само цитирам –
към душата ми няма ни релси, ни гара,
на която задъхан експресът да спира
сред порой от искри и кълбета от пара.
Всяка релса е впита до болка в земята,
всяка гара е символ на край и на “сбогом” –
няма релси до бялата плът на душата,
няма гари по дългия полет до Бога...
Друг го казва, аз само повтарям дочуто –
няма тихо пристанище с кей за душата!
Ще се лутат в мъглите,
без път ще се лутат
даже белите кораби с вятър в платната.
Че платната са само капани за бриза,
здраво вързани горе за мачти железни,
че са само на кораба белите ризи...
А душата е порив над кипнали бездни.
Няма кей,
няма релса и път,
дето могат
да достигнат през всички пространства душата,
че душата е птица, отдясно на Бога.
Който има криле, да побърза нататък!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
