Денят си отива, мрак пада отново,

                        в стаята  двама сме - аз и ти,

                        с истински мечти единият зареден е,

                        другият - виртуален -  в плен на нета стои...

                         Уж казах „сбогом", а все се завръщам

                         към исконната моя, илюзорна мечта,

                         с теб да съм и теб да прегръщам,

                         с теб да вдишвам аромат от нощта...

                         Кратки  мигове в съзнание вплетени,

                         не топлят, а мамят, жестоко болят,

                         дори да те видя, дори да съм с тебе,

                         дали ще е истински с тебе мига?...

                         Мисълта ти отново е от друга пленена,

                         не е ли за нея зовът на плътта?...

                         Към тебе кажи как път да намеря,

                         когато към себе си път търсиш в нощта?!

                         В изгнание пращам и мечти, и копнения,

                         не спирам да търся бледолики следи,

                        но теб не откривам!... В мечтите си самo!

                        A от тези мечти толкоз много боли!...

.   

                        Бурята ще спре, все някога ще стихне,