Пътека
Усещам - трябва да тръгвам.
В душата ми бият камбани.
Този звън... отеква във мен. Подканва ме.
Из поредица удари сякаш измъква ме!
Всеки от мене краде
но крадец... (вярвам си)...
няма да стана!
И ето - времето свършва.
Разлюбвам ви, мои обични.
Оставате... спомен във мене
и... само забрава.
Кукувица да бях...
Черен гарван да бях - щях да разбера!
От себе си късах и давах.
Раздавах се.
Отплата не търсех...
Пред мене - река.
Из дълбоко бучащите бързеи
чувам отново църковни камбани.
Подканват ме да се събудя.
Трябва да тръгвам. Но стоя -
вкаменена, залепнала статуя.
Черното ято над мене кръжи,
кълве и разкъсва със ярост
последната моя надежда.
Болии!
Но ще тръгна!...
След мен - земетръс
разлюлява и срутва всичко изправено,
с мъка и болка изграждано.
Ще вървя
и няма назад да поглеждам,
дорде не затихнат камбаните...
дорде не пребродя моретата,
дорде Пътят не свърши
в моя последна пътека!
Всеки от мене краде и... остава.
Но... все едно -
крадец
никога(!)
няма
да стана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Руми Пенчева Всички права запазени
