Вървя… трънлив пред мен е пътят - 

тук камък, там бодливи храсти.

Един ме срещне и отмине,

друг едва изрича „Здрасти”.

Вървя… не ме смущава пътят,

препятствия различни, знам, ще крие.

По-важно е да дам на всеки срещнат

от моята надежда да отпие!

Вървя… и давам – както и когато мога.

Не може мракът вън да ме уплаши.

В мен Бог от добрината Си е вложил.

Гребете, хора, с пълни чаши!

Вървя… лица край мен минават -

обидени и наранени… непростили.

Аз пък – от любовта си ще им давам,

дано за прошка да намерят сили!

Вървя… и времето едно е –

ту хлад пронизва ме, ту жега става.

Но моето сърце прелива с вяра,

готово с време и без време да я дава!

Вървя… посядам на завоя.

Една ли стръмнина превзех?! Почивам.

Събирам сили, на Исус се моля,

в уюта на ръцете Му се скривам!

Вървя… там чакат ме отново

лица – на болни и самотни.

Ще ги намеря и от Божието Слово

надежда ще им дам – да са свободни!

Вървя… знам, дълъг ще е пътят.

И все ще има и добри, и лоши хора.

Е, аз пък ще им давам радостта си

и думи на живот ще им говоря!

Вървя… умората я няма,

аз знам с Кого поела съм нагоре.

От Неговата милост ще раздавам

на всички тъжни, утеснени хора!

Вървя… на края знам, ме чака

Отец ми – да ме сгуши щом пристигна.

От нозете ми прахта да поизтърси

и в ръцете Си високо да ме вдигне!