Пътят винаги е дълъг

Щастието ми не е изгубено.

Само ме намери на перон 3,

на старата гара, скърцащи релси.

Откри ме и се скри в мен...

Изгубих се в града

със забравено име.

Реших там да потърся усмивката си

сред сиви хора и глухи улици...

Глухи са за моите клетви

и отчаяния зов за топлина.

Но аз просто си вървя

пък все някой ще чуе.

Някой ден може би

след дълги откровения и ненужна драма

две ръце ще са вплетени

в знак на разбиране.

След този ден

биха пресъхнали и сълзите.

Душевен катарзис...

И най-накрая...

би се появила отново онази светлина.

Тогава бих поела желаната пътека.

Едва тогава бих могла да покажа

онова отдавна забравено чувство.