Разговор с портрета на Мона Лиза
"Какво ме гледаш от портрета, скъпа -
полуусмихната и иронична?...
И дебнеш тайно всяка моя стъпка,
с очи коварни сякаш ме събличаш..."
Така ú казах снощи аз, раздразнен
от нейната високомерност вечна.
И от живота зъл, безок, омразен...
Портретът проговори (тъй ме стресна!):
"Приятел, я си отвори прозореца!
И силно зареви - като магаре!
Навярно ще те чуят доста хора...
Ще поревете, ще се разтоварите...
Или - ако си смел - защо не скочиш? -
Така най-сигурно ще се избавиш...
Дори ще трогнеш и дебелокожите...
Или пък - кучетата ще зарадваш..."
Това ми рече милата Джоконда.
И ме постави пред дилема тежка -
дали от раз да скоча през прозореца
или пък тихичко да се обеся?...
Марин Тачков
30 ноември 2011 г.
© Марин Тачков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Оригинално!!!Много е подходящ погледът на Мона Лиза за наблюдение на хала и същностите ни!Как ти е хрумнало?
Препоръчвам да откачиш портрета и да закачиш усмивката ѝ на лицето си.
Иронията и самоиронията са спасение,приятелю.
Последното не го и помисляй! -
!!!.........Поздрави сърдечни, Марин!
-
Хубав стих и интересна интерпретация!
Поздрави, Марине!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Алина, поводът за написване на стихото е конкретен и любопитен, но ще го запазя в тайна...