Разговор с тишината
Р А З Г О В О Р С Т И Ш И Н А Т А
Вървя... А времето се сипе
като брашно през ситно сито,
полепва меко по нощвите
и всяко кътче побелява...
Тъй леко, кротко и безшумно,
като харман покрит със плява,
край мен потъва тишината...
А някъде от белотата
зоват ме миговете скрити,
изпълнени с любов пресята...
„Дори и да сме тъй далеко,
частици твои сме навеки.
От зрели класове сме семе –
родили и брашно, и плява.
Потъваме, но пак сме живи.
Плътта сме ний на белотата
и тръпката на тишината.
И пак се стига до яйцето
и до въпросното начало...
Кое първично е не търся,
а колко обич ми е дало.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стойна Димова Всички права запазени
