Разпиляна... от отричане...
Разпилях стъпките си в тъмното,
не исках никой да тръгва след мен.
Но обичах светлината, бях родена по съмнало,
а с виковете си направих ден...
и в него исках все да пиша -
как винаги те губех... без да съм те имала.
И учих се без въздуха да дишам,
свита на кълбо в утробата на зимата.
Защото в дробовете ми поникнаха кълнове
и беше трудно даже да забравя -
как превърна ме в своя мишена...
и стреля в мен... до изхабяване...
Но знаеш ли?! Не се преструвах,
когато казах, че искам... да обичам.
Защото без душа съм онази луда,
от която ти сто пъти се отрича...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Инна Всички права запазени
