Разпиляна... от отричане...
Разпилях стъпките си в тъмното,
не исках никой да тръгва след мен.
Но обичах светлината, бях родена по съмнало,
а с виковете си направих ден...
и в него исках все да пиша -
как винаги те губех... без да съм те имала.
И учих се без въздуха да дишам,
свита на кълбо в утробата на зимата.
Защото в дробовете ми поникнаха кълнове
и беше трудно даже да забравя -
как превърна ме в своя мишена...
и стреля в мен... до изхабяване...
Но знаеш ли?! Не се преструвах,
когато казах, че искам... да обичам.
Защото без душа съм онази луда,
от която ти сто пъти се отрича...
© Инна All rights reserved.
