Лете беше преди девет

или десет години, през три могили,

през четири гори, и две пустини, 

имаше селце от не повече

двадесет колиби

сгушени в Алхареното дефиле.

Там, нейде из шарените цветове,

дете чакаше на стария каменен мост,

над реката сребристра и дълбока

да дойде чаканият, обещан гост.

Мина се време, а от него ни вест, ни кост.

Детето в ръцете си студени държеше 

старият му приятел-дрозд.

Не се чуваше тропотът на конски копита,

ни птичите песни от близката гора;

а реката за първи път бе толкова спокойна и мълчалива,

наоколо нямаше признак на ни една душа жива.

Детето все още стоеше -

там на моста с една надежда в ръка.

Ала от тази пуста наивност, тъй и не разбра,

че ще му донесе единствено и само тъга.

Обърна се и тръгна с наведена глава  

по пътя наобратно - към дома.

Няма го живеца, отиде си и деня

досущ като бяла орхидея с

изпопадали по земята листа.