Реката
Там далече отвъд, преди трийсет мъгливи години –
там течеше реката с отпуснати мускули мътни.
Ние бяхме децата от двата ѝ хлъзгави бряга –
боси птичета, дето до тъмно в прахоляка се къпеха.
Бързо свърши измамният мед от бурканчето стъклено,
но веднъж настървен, досега съм облизвал капачката...
Моя алчна душа, обади се, извикай от ниското –
да докопам гласа ти и щуреца виновен да смачкам.
Оправдан да си тръгна, да забравя как мятахме камъни
в онова, дето тежко и страшно заседна в камъшите,
как пристъпихме после с души изподрани и празни
и познахме с очите си детски горчилката мъжка.
Помня краткото наше мълчание, плахата стража
край детето, което без звук от водата изплува.
Нещо в нас се събуди, а после се срина прекършено.
И пораснахме. И реката повлече ни другаде.
…И сега сме високи и шумни. Току над главите ни
се поклаща спокойно небе – като синия гръб на удавник.
Но потръпвам, защото отдолу, в камъша на дните,
упорито клечи онзи смахнат щурец. Да разказва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Сивов Всички права запазени
