Реквием за Луна...

                           на Силвана...

... не бе отдавна и Луна

със чар изпълваше нощите

и всяка шеметна вълна

в прибоя страстен на мечтите...

Скъперница не беше тя

изгряла нежност да дарява...

... А някъде от Вечността

ръмеше лунната жарава...

Като мечта, или на сън

бе всичко светло, нереално:

и с нежният прибоен звън,

и със морето огледално...

Душите- в разлюлян екстаз

и свръхчувствителни антени

към лунната небесна власт-

внезапно млъкваха смутени...

Ръцете търсеха ръце

от допира им да се топлят,

сърцата търсеха сърце-

да споделят неволни вопли...

Устата търсеше уста

със устни жадни, ненаситни,

гърдите търсеха гръдта

за нежни ласки любопитни...

Не бе отдавна и Луна

ни осветяваше съдбите

и със вълните, тя сама

в прибоя блъскаше скалите...

...А бледа сянка е сега

прегъната като болница,

ще падне сякаш на брега-

на зло ранена, жална птица...

Къде е оня Ореол,

във който се кълняхме нощем?..

...Кой днес на лунният престол

е сложил бледите й мощи!..

...И думи на човешка скръб

мълвим към нея полугласно...

...Прощаване с покойник  скъп :

обезумяващо ужасно!..

д-р Коста Качев