Реквием за Луна...
на Силвана...
... не бе отдавна и Луна
със чар изпълваше нощите
и всяка шеметна вълна
в прибоя страстен на мечтите...
Скъперница не беше тя
изгряла нежност да дарява...
... А някъде от Вечността
ръмеше лунната жарава...
Като мечта, или на сън
бе всичко светло, нереално:
и с нежният прибоен звън,
и със морето огледално...
Душите- в разлюлян екстаз
и свръхчувствителни антени
към лунната небесна власт-
внезапно млъкваха смутени...
Ръцете търсеха ръце
от допира им да се топлят,
сърцата търсеха сърце-
да споделят неволни вопли...
Устата търсеше уста
със устни жадни, ненаситни,
гърдите търсеха гръдта
за нежни ласки любопитни...
Не бе отдавна и Луна
ни осветяваше съдбите
и със вълните, тя сама
в прибоя блъскаше скалите...
...А бледа сянка е сега
прегъната като болница,
ще падне сякаш на брега-
на зло ранена, жална птица...
Къде е оня Ореол,
във който се кълняхме нощем?..
...Кой днес на лунният престол
е сложил бледите й мощи!..
...И думи на човешка скръб
мълвим към нея полугласно...
...Прощаване с покойник скъп :
обезумяващо ужасно!..
д-р Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.