Реших се
Болката разтеглиха годините,
позабравих малките си мисли.
Стъпих криво,
но никой не видя
колко малко съм пораснала.
Наобратно.
Щипна ме по бузите времето,
но знаете ли,
не боли да загубиш мечтите си.
Боли да ги пресрещнеш
преди да си готов.
Боли да чакаш.
Боли да мислиш.
Да се превъртиш отначало,
да забравиш, че всичко не е
както искаш,
да си спомниш.
Защо препускаш?
Няма да се настигнеш.
Няма да се забравиш.
Няма да загубиш
мечтите си.
Няма как да боли.
Разтеглена съм
като падащ пясък,
духнат от вятъра.
Докосната съм от мечта,
която няма име.
Усмивката ми е цвете,
което няма спомени.
Но бръчиците край нея
имат.
Трапчинки. Движение на кожата.
Старост в младостта.
Младост в старостта.
Щастие. Тъга.
Няма противоречия,
само сблъсъци на явления,
дърпане и целуване
на съдби.
Една мрежа от неволи.
Дните променят правила.
Не истини.
Дните променят сърцето ти.
Не смисъла.
Болката остава,
понякога хранителна,
не писъкът.
Сънят не достига.
Не звездите.
А ние умуваме
и се любуваме
на очите си.
Реших огледалото
да бъде живо.
Реших споменът
да бъде горещ.
Капилярите на деня
да ми бъдат пътеки.
Ти ще ме поведеш ли?
Малко време остана.
Понякога прегръдката
на облаците
ражда
буря.
Прегърни ме.
Когато аз съм облак,
ти ще си светкавица,
когато ти си облак,
аз ще съм светкавица.
Малко време остана.
Реши къде
да осъмнат
мечтите ми.
Реши къде
да осъмнат
мечтите ти.
Аз си признавам,
че моите са банални,
класически
и весели.
Не се отричам от себе си.
Не се отричай от себе си.
Изгревът е началото на
нов капиляр
към нов живот.
Дишането е бавно и мрачно,
дишането на нещата,
несъгласуван
часовник,
разбойник,
дъжд,
сълзи.
Дишането е сила.
Разлива се в теб
нов огън
и чувства
тлеят.
Кое гори и
не изгаря,
не изчезва,
не потрепва,
духнеш ли
буря към него.
Дните ти.
Понеделник.
Вторник.
Сряда.
Четвъртък.
Петък.
Събота.
Време за мислене.
Неделя.
Ти си човек
със силата да чува време.
Часовете ти.
Песъчинки
или ъгъл хванат
от стрелки.
Все едно.
Ти си ти.
Чувствителността ти
е вечна
и топла
и смела,
наивна,
но бяга
от моя въпрос.
Кой си ти?
Аз си признавам,
че съм банална,
класическа
и весела,
пръчка, която мери
сянката на слънцето,
мисъл, която катери
недостижимия
човек.
Аз си имам достатъчно смелост,
но ме е страх
да не привършат
кислородът и цветята,
които извират от теб.
Когато приключи моята
приказка, ще ме намериш ли
ти?
След всичката
красота ще усетиш ли
моето дишане?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
