Риболов
Прозираше слънцето зад старата гора
и сякаш ни подканваше подкупно,
да се събудим, вече започва деня,
и трябва малко, да се потрудим.
Решихме риба да си уловим,
и тръгнахме с такъми през гората,
по пътечката утъпкана вървим
и спомени обливат ни сърцата.
Той със крачка умерена върви,
прихванал въдицата си грижливо,
аз го следвам, а сърцето мълви,
„обичам те, поспри се, поспри“.
Вървяхме мълчаливи, вече час,
през баира по тясната пътека,
но уморена, помолих му се аз,
да спрем за малко, дъх да си поема.
Той обърна се, ръцете си разтвори,
притисна ме силно, до своите гърди,
а небето сякаш с устни проговори,
на птичка кацнала, до нас и мълчи.
Поехме пак доволни и щастливи
и чухме как поточето бълбука,
на дънер стар от някогашна слива,
той седна стръвно и каза, “тука,
аз въдицата ще заложа, но те моля
от сърце, на мига пожелай ми слука,
че изживяване такова няма,
да чукне риба на голямата ми кука“.
Тъй в закачки и игри, раницата се
напълни, а слънцето, своите лъчи,
грижливо ги прибра зад хълма…
Ето, камината гори, припламва,
и пръски хвърля виното червено,
утрото в очите ни поглежда,
на риболова останахме му верни!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
