Mimoza20 (Мария Николова)
120 778
15.02.2015 г., 1:13 ч.

Родители 

  Поезия » Философска
661 0 2

Обичат ни децата примирено

Гледат ни в очите  възхитено

Бързат да се разделят с нас

Свободни от родителската власт!

 

Децата ни порастнали в мълчание

Очаквахме от тях признание

От нас са скрили своите мечти

Споделяли с приятели потайните бели!

 

Самотохата ранила детските души

Тъжни са очите от пролятите сълзи

Късно схванали какво са причинили

Без усърдието да сме близки, мили!

 

В трудностите са вървели по сами

От нашите конфликти още ги боли

На нас оставили младежките вини

Уморени да ги влачим в тъжните си дни!

 

Децата вече са родители и проумели

За себе си най-правилния път поели

Щастливи са защото са забравили...

Несполуките в бащиния дом оставили!

 

Останали сами и наранени

Изстиваме от спомени сломени

Това е истината за живота ни развоя

След раздялата по тяхна воля!

© Мария Николова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря Мисана!Понякога изливаме сълзи, понякога радости на този сайт...За тях децата ни е страха, болката, радостта, почти банално ежедневие. Може и в детайли да споделяме несполуките си като родетели, но им доотглеждаме и децата, те се влюбват, разделят се учат недоучат, къщи строят, но не докрай...Вината я носим ние.Угорчени, как да сме...
    С уважение!
    ,
  • Цялото стихотворение е пропито от изстрадана мъдрост и някакво чувство на вина. Вина на родител, който не е успял да постигне траекторията на съвършенството в отношението към собствените си деца. И всичко това е изведено до ранг на обобщение. Трагична истина, поне от моя гледна точка е, че децата никога не са докрай наши. Макар и обгрижвани с обич и желание за добронамерено притежание, те още след раждането поемат по един собствен път. Ъгълът, който сключва тангентата към този път с нашия стремеж да ги покровителстваме докрай, непрекъснато нараства с напредването на възрастта. Те, децата, достигат онази "първа" космическа скорост, след която се отделят окончателно от родителската орбита /на която са живяли до този момент/, за да станат самите те родители. Много ми хареса цялата творба, а финалът буквално ме разстрои:

    "Останали сами и наранени
    Изстиваме от спомени сломени
    Това е истината за живота ни развоя
    След раздялата по тяхна воля!",

    защото съдържа непреходна истина, валидна и за мен самия - като родител.

    Браво, Мария! Поздравление за тази стойностна творба!
Предложения
: ??:??