Розата
Помня, че ти ме прегърна и аз
вдигнах ръце от прането.
Даде ми роза. В съседство до нас
цъфнала беше. Сърцето
бясно подскочи от радост, дори
сякаш наум затанцува.
С ласка събудил ме още в зори,
ти и сега ме целуваше.
Пръските пяна от белия смях
бяха съвсем пощурели.
Роза открадната става ли грях?
Изповед тя е за смели.
Цветето пазя аз още в роман,
който и двамата пишем.
Днес го отворих отново и знам:
жива е розата! Диша!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
