Ръцете си подай
(...) за всичките тъги ще отговоря(...)
Станислава Немска
Не, няма да те питам за тъгите.
Без отговори. Сгънати в похватност.
За писъка стаен, подмолно скитащ,
за липсите, зазидали смеха ти.
За свития юмрук на днес и вчера
и ноктите по дланите забити,
за белезите смугли, даже черни –
примамка за хиени ненаситни,
за кладенеца само с мокра шума,
която листипадно акустира,
за лястовицата, така безумно,
открила без компас на север спирка.
За онзи мъж, опрял лице в стената.
Преди разстрел секундите са бавни,
а въздухът разрежда се до атом,
под спомени разсъдъкът се дави.
За скрежа, скрил света ти зад стъклата,
извайвал зимни саги и напролет,
за тромавия плуг заспал, когато
сърцето носи на дълбока оран...
Повярвай ми, за тях не ще попитам,
ответи не раздавай доброволно.
Да изпроводим бича с мед и пита,
ръцете си подай, да се помолим!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
