С изкаляни от локвите крака
Шум на токчета разкъса тишината.
След него трясък на врата.
Една от плочките - разместена и стара,
изпръска с кал красивите крака;
дъждът се сипеше и светеше във жълто,
като изплакан от далечната луна,
така добре се вписваше в декора
на тъжната й роля в този свят.
Притича и се скри в тъмнината,
а нямаше дори чадър,
изглежда бягаше от някой,
или пък търсеше...
към някой път;
Извика след такси - но безуспешно,
на пътя си остана сам-сама,
по токчета,
и мокра, и премръзнала,
с изкаляни от локвите крака.
Свали обувките и тръгна бавно
по булеварда нощен и студен,
не бързаше - за „никъде” се ходи бавно,
все щеше да пристигне някой ден.
Към „Никъде” се беше устремила
тя - грешната, натрапницата - тя,
откраднала от чужда обич
в една дъждовна вечер със луна.
В главата ù кънтеше онзи трясък -
от токчета, от бяг и от вина,
оставаше ù болката да бъде
онази - другата жена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламена Троева Всички права запазени
