Без сили споменът изтича
помежду стиснати до синьо пръсти,
до болка боря се за него,
аз го искам, за да пулсира
кръвта гореща, пламенна и гъста. . .
Споменът си тръгва с тихи стъпки,
гледа ме в очите сякаш да се извини,
минутите настъпват чужди и отлита тръпка,
утихва вятър, в себе си изгубен,
а въздухът виси безпомощен във пелени.
Приятеля си гледам в гръб, ограбен,
где са мойте сили да вървя,
поне от него късче да запазя,
инак в крачката си ще кървя!
Тъй чакам, на какво да се надявам,
празен, без изгубените ленти,
с мигове от минали години
и пътеките вълнуващи моменти.
Може би със капка от небето
ще долети отгоре пратеникът мил,
а аз във ново щастие ще го усетя,
като съкровище от минал свят,
във който пак наново съм се преродил. . .
гр. София, 22.09.2016г.
© Димитър Христов Всички права запазени