Разумът ми диктуваше речта,

а устата ми промълвяваше всяка дума

все по-тихо и по-мудно.

Чаках да ме спре,

да ме целуне и да преобърне света ми.

Но явно неговия беше достатъчно наопаки

и не бе готов за мен.

Може би някога ще каже, че съжалява за пропиляния шанс,

но тогава може би ще съм щастлива и отдавна забравила го.

А нима нещо несподелено се забравя?

Нямам отговор на този въпрос.

Главата ми е пълна със стари рани.

А може би не главата,

а душата.

Май несподеленото не се забравя.

Но сигурно не ме е виждал,

когато съм стояла пред него

и сега се радва, че се отърва на време.

Сложно нещо е да споделиш без да си способен.

Светът ти е мъгла,

а там стои отсреща някой

и ти проси

с шепи пред сърцето.

Пред сърцето, защото само до там стигах.

Много беше висок тогава.

И сигурно още е.

Висок и сляп за просякинята отпред.