Сама до болка
Сама съм пак и плаче в мен душата.
Ах, как тежи ми тази самота.
Сред мисли, път проправя си сълзата.
От спомени, боли ме, все така.
Не трябваше, но ето, че се влюбих.
Поредната в животът ми лъжа.
Къде съм аз? Аз себе си изгубих.
Нима сега съм същата жена?
Какво спечелих? Всичко ли заложих?
Наивно с чувствата играех на хазарт.
На масата душата своя сложих.
Без колебание хвърлих своя зар.
Виновни ли? О не, не са виновни.
Те гледаха играта отстрани.
Не Те мълвяха думите любовни.
Сама аз казвах на мъжете - "Остани".
И те стояха, като марионетки,
придърпани от мойта красота
и аз държах ги, без да правя сметка,
че себе си така ще нараня.
Привиквах с всеки, после тихо страдах,
затварях се във свойта самота
и с всеки следващ мазохистка ставах,
не исках просто пак да съм сама.
Сега какво съм? Крепост разрушена.
Сред руини предал се кардинал.
От толкоз битки, вече уморена.
Била съм шут, а мислех, че съм крал.
Сама съм пак, но вече изтощих се.
Предаде се и бедното сърце.
На таз лъжа, до болка насладило се,
сега То иска просто да умре.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Илиева Всички права запазени
