Сама до болка
Сама съм пак и плаче в мен душата.
Ах, как тежи ми тази самота.
Сред мисли, път проправя си сълзата.
От спомени, боли ме, все така.
Не трябваше, но ето, че се влюбих.
Поредната в животът ми лъжа.
Къде съм аз? Аз себе си изгубих.
Нима сега съм същата жена?
Какво спечелих? Всичко ли заложих?
Наивно с чувствата играех на хазарт.
На масата душата своя сложих.
Без колебание хвърлих своя зар.
Виновни ли? О не, не са виновни.
Те гледаха играта отстрани.
Не Те мълвяха думите любовни.
Сама аз казвах на мъжете - "Остани".
И те стояха, като марионетки,
придърпани от мойта красота
и аз държах ги, без да правя сметка,
че себе си така ще нараня.
Привиквах с всеки, после тихо страдах,
затварях се във свойта самота
и с всеки следващ мазохистка ставах,
не исках просто пак да съм сама.
Сега какво съм? Крепост разрушена.
Сред руини предал се кардинал.
От толкоз битки, вече уморена.
Била съм шут, а мислех, че съм крал.
Сама съм пак, но вече изтощих се.
Предаде се и бедното сърце.
На таз лъжа, до болка насладило се,
сега То иска просто да умре.
© Таня Илиева All rights reserved.
