Самата мисъл
Самата мисъл, че те има някъде,
ме прави щастлива,
напук на завистливия вятър,
напук на всички въпроси,
на страхове и подозрения,
и реалното усещане, по стъпките боси,
от острите житейски настроения.
Самата мисъл, че те има някаъде,
дълбае в плътта ми капчуци -
белег за урагани.
Слънчево зайче в окото на огледалото -
забодено пълнолуние -
протяга в душата на бурята
нащърбени удивителни
за мълчанието на думите,
отгледали наивност,
плащам с продрани викове,
стърже в очите ми прашинка,
отвяна от твоята гръд
на нивата,
дето пося и замина.
Остана ми семето,
едрее под сухата пазва сърцето му,
плевели му разказват
за тревистата лудост,
дето
сетивата ми пръсна
и съм само ръце,
с които да те обичам.
Отмъщението на вятъра
в косите ми срича
самата мисъл, че те има някъде,
къде и така не зная,
съшива от чувствата ми пътека пясъчна
все към теб, все за теб...
до безкрая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мери Добрева Всички права запазени
