Самота
Стон убийствен проехтя,
далеч от входната врата.
Пустош... загубен вечен път,
път, дето свършва и светът.
Роза в друма тъй красив,
червени листица разтваря в къта див.
Увенчаната девойка с самота,
стои притихнала на тез поля.
Обгърната от черно бяла мъка на страха,
няма кой да чуе, ней безпомощен зова.
Душа сломена... тъмен туш,
облечена във черна рокля, чер ботуш.
Косата черна вятър разпилява,
а дали очите нейни този същи насълзява?!...
В сърцето чувство е на лек бодеж,
затворена в човешко тяло, обвито в скреж.
В опит да надвика тая тишина...
забрави себе си самата тя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теди Георгиева Всички права запазени
