Самота
Небето е само,
но този път за колко,
питаше се то.
Всичко наоколо беше запустяло,
а слънцето неотдавна беше се прибрало.
Закъсняваше луната...
звездите някъде се бяха скрили,
нямаше я светлината
нито облаците сиви.
Всеки беше го забравил,
то се натъжи.
Почака още малко
и закапаха сълзи!
Топли, нежни, лято беше!
Малки капчици красиви
се стичаха от тъжното небе,
а земята се разтвори да ги прибере.
Плака си небето тихо цяла нощ.
Плака и ги чака,
но ни луната, ни звездите -
никой не се появи да го утеши...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Димова Всички права запазени
