Самотно висиш на бесилото на болката...
Когато си нищо из свят цветен, широк,
когато самотно висиш на бесилото свое,
отдолу чакали скимтят, готови в див,
бесен и грачещ амок, да късат живот,
заслепени от жадна охота,
че нахранен по царски добре се живее.
Тогава гориш, а помощ не виждаш!
И няма такава! И чудо би станало,
ако някой отхапе ръката си цяла,
за да прогони чакалите вкопчени
един в друг в борба за късчето твое.
Когато искаш всичко в слепота да те обгърне,
и не само очи, но душа и сърце да ти изтръгнат,
си изпитал единствено само едно -
онази жестоката, пареща болка,
в която живота изтича от твоето същество.
Не стига ти само да викаш с последен дъх:
„Изтръгнете очите ми! Моля!”-
милост това е за теб и за всички останали.
А в разкъсващ бяс и в лудост се молиш,
разкапващ се в киселинността :
- Късайте! Взимайте! Бъдете щастливи!
От мен оставете само парчетата гнили!
Нека да полудея и в лудница ме съберете
и заключете остатъците зад девет дебели врати
от дърво нерендосано, живо, за да се сплитат
над девет отвора и зад сто железни врати
с катинари големи, клоните жилави
с тръни отровни, на место листа.
Моля, приковете ме към лудостта,
безметежна и сляпа!
В бяс да не виждам, да не чувам, да не скърбя!
Да линея и гърча се под течностите
на един жадуван добър свят - химера,
в който гангрена е само доброто,
и като дим немечтан опушва те злото!
И мръвка си! Взимайте и бъдете! Бъдете!
Този, който в щастие е роден,
той знае колко мил му е всеки нов ден.
А онзи - разкъсван, пръкнал се, живял
в клоаката на нищото и самотата
в дъното и вихъра на болката и злобата,
знае, колко всъщност струва добрината -
протегнатата по човешки ръка, благата дума -
в безсилието и в адска чернота.
Бъдете! А мен просто в остатъци гнили
ме изсипете и озарете деня си!
Молете се! Бог е добър, когато е с Вас,
а не с онези по грешка в светлина ослепели!
Слепците, живеят в своя цветен празничен свят,
онези с очите се блъскат в килиите празни,злокобни
на лудницата от киселинната болка и човешката злост.
Когато си там – изход навън няма! Няма и прошка,
а злоба жестока, без милост тояга,
налагаща вече болният гръб,
рисуваща по следите червени,
стараеща се от ударите
да начертае най-синият
до лилаво от болката път...
Когато успееш сам да се изровиш,
разбираш, че скъсал си примката,
бесилото самотно се клати над тебе,
а на врата червенее напомнящо болката.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© И.К. Всички права запазени
