Самовглъбяване...
Оголените зъбери в пространството,
на необятните ми песъчливи дюни...
Забулват в непотребност постоянството,
до втръсване вгорчено помежду ни...
Тъгуващият вятър на разплатата
проплаква бездиханно в тишината...
Прекършвайки крилете на забравата,
в пророчеството ражда се обрата...
Покълват страховете непрокудени,
отявлени предвестници на болка...
Посяват вопли стъпките изгубени,
вклинявайки следи... до изнемога...
Пречистващото, тихичко вглъбяване
разнищва напластено себелюбие...
Преражда се... всецялостно отдаване,
надраснало и студ и... безлюбовие.
Но тъмното... все тъмно си остава,
в пролука на безвремие се стича...
С импулси обезчувствени предава
доверието спящо... и се врича
в бездетните олющени придатъци
на овехтелите кървящо болни чувства...
От минало, забравено... остатъци,
навяващи горчилка... до безвкусие.
...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Инджева Всички права запазени
