Самовглъбяване...
Оголените зъбери в пространството,
на необятните ми песъчливи дюни...
Забулват в непотребност постоянството,
до втръсване вгорчено помежду ни...
Тъгуващият вятър на разплатата
проплаква бездиханно в тишината...
Прекършвайки крилете на забравата,
в пророчеството ражда се обрата...
Покълват страховете непрокудени,
отявлени предвестници на болка...
Посяват вопли стъпките изгубени,
вклинявайки следи... до изнемога...
Пречистващото, тихичко вглъбяване
разнищва напластено себелюбие...
Преражда се... всецялостно отдаване,
надраснало и студ и... безлюбовие.
Но тъмното... все тъмно си остава,
в пролука на безвремие се стича...
С импулси обезчувствени предава
доверието спящо... и се врича
в бездетните олющени придатъци
на овехтелите кървящо болни чувства...
От минало, забравено... остатъци,
навяващи горчилка... до безвкусие.
...
© Деси Инджева All rights reserved.
