Сбогуване
Трима стоим на перона –
аз, ти и твоят приятел.
С тебе играем на „чужди”.
Думите празни се ронят
като в посредствен спектакъл...
И на кого ли е нужен?
Тя, любовта, не го иска!
Стържеш по навик със зъби
част от бъркалка навярно...
Всичко изглежда без смисъл…
Лъсва халката ти скръбно –
вече е жълт светофарът.
Цял месец само в червено
грееха ярко лъчите му...
В нас все по-силно гореше
тази любов забранена!
Толкова истинска,чиста,
колкото беше и грешна!
Толкова жива, нетленна,
колкото бе невъзможна!
И ослепели, пресичахме
дръзко и непозволено,
стъпквайки словото Божие...
Господи, ще ни простиш ли?...
Колко я тровихме с ревност…
А се оказа безсмъртна!
С колко горчилка я хранихме…
И любовта разярена
ни прикова там, на кръста –
между дълга и желанието…
Ще издържим ли?... Страхувам се!
Чувстваш ли как се пропуква
здравият скелет на разума? –
Тя, любовта, тържествува!...
Строго изсвирва кондукторът.
А светофарът омразен
блясва зелен – влакът тръгва.
Нямаме никакво време
да си променяме ролите.
И колелата изскърцват
бавно и тежко по релсите…
Като вериги каторжни.
Окаменяваш ме с поглед.
Как да извикам „Лек път!”?
Да изкрещя „Ще те чакам!”?
И да заплача не мога!
Плаче единствен дъждът.
Светят сълзите му в мрака…
Сбогом!
Албена Димитрова
10.1989.
София.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Албена Димитрова Всички права запазени
