Себеусещане
Развързах и последната си риза,
предпазвала ме диво, като броня.
Разнищих я. На късове я сгризах,
по-гола, бесовете да прогоня...
Съблякох се и тихо снех вината,
на пластове полепнала в дъха ми.
В съмнения, кръстосващи тъгата,
обяздвах оглушително страха си...
Износих се, подобно стара дреха...
Съшита с кръпки. Вехто-неугледна.
Съдрах я с писък, търсейки утеха,
и лазех стръмно в адовата бездна...
Помятах студ и въглено догарях...
Аз сълзите погребах в пепелища,
които иглено пришивах с тишината,
остатъчно изтляла сред огнища...
И ветрено разпръснах си косите,
оплетени до възел със греха ми...
Разсичаха ме с огнен вой камите,
кървящи огледално в лудостта ми...
Пребродих песъчливите си мисли,
по бреговете ми, изронено замряли...
И сляпо стисках с мокрите си длани,
очите ми... сами не се познали...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Инджева Всички права запазени
