Сега поне дланта ми те усеща
(Посветено)
От снимка овехтяла, поизтъркана -
усмихваш се, прегърнала бреза.
Колко пъти те целувах, галих с пръсти...
Вкусвала си не една сълза.
Тъничко длето сега забивам
в дъсчицата от липово дърво;
мекотата, белотата му – отиват ти.
Творя лика ти, моя паметна любов!
Заглаждам с шкурката. Полирам...Засияваш
с онази тиха, само твоя светлинка.
Кичур палав, пак над веждата оставих,
да спомня жеста, тъй трогателен, с ръка.
Тази вечер самотата ми смутена е.
Листенце от хербарий, свещи, чаша вино...
По теб – отблясъци... Танцуват светлосенки.
Опива виното, от въглен по-горчиво.
Но днес поне дланта ми те усеща;
разчитам с устни скъпите черти.
Полюшват пламък, милозливо, свещите.
Изглеждаш жива, истинска... почти.
19.02.2016
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
