Сега си тръгвай
Не искам никого, до мене да остава.
Не искам никому, да му дотягам.
Не бягам, търся самота, и тя пристига,
а аз в прегръдката ù тиха лягам.
След никой слънцето не ще угасне.
Звездите няма да изгубят блясъка си.
Ще бъде тъжничко, но... ще се свикне
и всичко ще поотмине с времето си.
Навярно междуметията няма да ги има,
и няма да изригна с обич във възторг,
ще бъда по-различна, ала жива,
без муза и без рима, като ехото на грохот.
Какво пък толкова, преписах си сърцето
в безкрайни редове във стихове.
Копнях, обичах, любих се със слънцето,
надбягвайки пожарите и ветровете.
От дълго искане останаха ми празни дни.
До дъно пих и спуках стомната.
Как малко да обичам в радост и сълзи,
и с устни, понапукани от жаждата?!
Кървеше в мен и ръфаше сърцето ми
онази крадла на покой и сън,
а аз се губех в облаци, забравила
душата си във сън - забравен полутон...
Все молех да я има, да не тръгва.
Сега го искам. Тръгвай си, любов!
Изписвам те със малкото ти име.
Голямото ще нося до живот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
