Секстина

В на Филип града, край широкия Хебър,
покрити са старите къщи с цветя.
А древната крепост в морето – Несебър –
която царе и царици видя,
гордее се с църкви порутени. Скребър
цъфти там. Напразно днес хвали се тя!

Кралица... Дали ще погледне някога тя
водите спокойни на бавния Хебър?
Във кошници сплетох стеблата на скребър,
напълних ги с нежни и крехки цветя.
и пуснах ги в мътна вода. Тя видя
и всичко разбра... Но призва я Несебър!

Синът на великата крепост Несебър
избрала е в свойто сърце, уви, тя!
Във сенките скрити, нас той не видя.
Но утре, щом тръгне към тебе, о, Хебър,
във мен ще увехнат красиви цветя
и бял ще разцъфне жестокият скребър.

По-жилав от злите лиани на скребър
обетът я свръзва с сина на Несебър.
Напразно я кичих с уханни цветя –
от мене отвъргна очите си тя.
Днес нека да бърза към синия Хебър,
където Борил пораженье видя!

Но там единение също видя
страната... Днес яж плодовете на скребър,
защото ще бъдеш ти моя край Хебър!
От тази отрова щом вземеш, Несебър
ще спомниш ли пак? Не! И никога тя
от другиго няма да вземе цветя!

В косата й днес аромат на цветя
владее. Нощта, във която видя
луната да свети над нас, вечно тя
ще помни. Разкъсал с власт връзки от скребър,
ще смажа детето на древен Несебър!
Ще спра сам със воля водите ти, Хебър!

Безсилна, тя взе от водата цветя,
и спрелия Хебър тогава видя -
поникна вред скребър из знатен Несебър!