Тук часовници няма и светът е залегнал в окопите,
а старица работи – защото така се издържа.
Всеки звук е измама, отразена в калта на потопите.
И нима е химера надежда, която душите съдържат?

Във вселената синя снагите ни кретат изстрадали.
На лъчите на слънцето братя сме скъпи и мили –
самотата ни гони, а клони по пътя нападали
заговарят дъгите и птици, гнездата си свили.

Разцъфтелите рози красиво общуват със сливите.
Минзухарена радост се носи в тревата без дрехи.
Без изкуствени пози неуморно работим на нивите.
От тегоби събрана, искрата в душите ни свети…

На вихрушка в очите дълбаем мотиви за връщане.
На фасадата пише: „Човекът отново разплакан е“.
Изненадата идва! Земетръс! Моля, дръжте ме!
Вечността ни намига: – Докога ще Ви чакаме?