Селото
Селото
(На село Косово, най-любимото ми място на света)
Липсва ми оная поляна
От която откъсвах цветята.
Липсва ми къщата – вече я няма.
Не гълчат и не скачат децата.
Липсва ми тихата вечер във мрака
и гласецът копринен на баба.
Липсва и порта – на нея да чака
да ме срещне прегърбена, слаба.
Липсва ми медният звън на щурците
и светулките нощем по двора.
Липсват другарите, боят, игрите
и мирисът същ на обора.
Срути се покривът, мазан с керпич,
а прозорците зеят строшени.
Няма хора, животни и хич
се не виждат лицата засмени.
Селото гасне без хора и в студ,
а някъде там е погребана баба.
И няма ни оран, ни жътва, ни труд...
Тънат лозите във смъртна забрава.
Искам да има надежда, но съд
за ония предали народа!
Може и с огън, по-хубаво сърп.
Да си върнем и ние възхода!!!
Деница Красимирова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Красимирова Всички права запазени
