Селска идилия. Мерак
По нея с дни очите ми изтичат,
да ми пристане чакам да рече,́
а как на самодива ми прилича
в носията с гайтан като змийче.
Косите огнени така развява -
бесило са за мъжкия мерак.
У мене тлее истинска жарава.
Нощес ще я отвличам! Знам и как.
А беше толкоз знойно, тежко, лято,
жита наливаха последен клас.
Зарязах жътвата, набрах мушкато
и скрих се край дувара в таен час.
Добре огазих, значи, треволяка.
Чух, глас извива пустата мома.
То песен баш не е, ма ще почакам
със менците да тръгне за вода.
Прокрадвам се край чуждите огради
и с ризата обрах пореден зид.
Там долу, до чешмата, я завардих.
Явих ѝ се. Левент с мъжествен вид.
Разписка се момето, хукна бърже,
и сурна се чак в лепкавата кал.
То, май ще трябва здраво да я вържа,
проклета е, това съм го разбрал.
Уста отвори, за да ме чумоса:
– Къде си ръгнал ти, бе, в тази нощ?!
Не стига, че уплашена съм доста,
затрих си даже левия галош.
"Ма, хубава, бе! Колко е чевръста!
… и окумуш е, кипнало вино́!"
Докопвам я за плитката ѝ гъста,
ще ѝ разстилам тази нощ сено.
Тя здраво в мене ноктите забива,
но мъж корав съм, моме́, за беда!
Същинска дива котка се извива
и цопваме в студената вода...
Аз клетва дал съм, нека се опъва!
На рамото си метнах я със смях...
… че две неща у мъж не се огъват
и думата му е едно от тях!...
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени
